От чешмата водата прокапа (за Пъ от Хъ)
нахлу дълбоко в мен и ме разтърси,
И се настани в мехура ми препълнен.
Един чаровен горделив квазар,
ме свитна във средата на челото,
разлях кафето си от мъка
и седнах на проклетия компютър.
Един замислен тъжен носорог,
целуна ме във скайпа.
С една препускаща муфлонка,
която гони мрака,
направихме любовен многоъгълник.
Със сбръчкани от подлост лешояди,
импотентни, грозни кашалоти
и хилещи се тъпо мравояди.
Една фучаща росомаха
сутиена си размаха!
Отнесъл съм се, без да забележа.
Живота съм сменил със виртуала
и уморен във нищото се взирам,
Аз съм един стар некрофил,
възбуждам се от стари монитори.
Аз съм един стар канибал,
храня се с каквото си хвана.
Аз съм една прашинка бяла,
и падам шеметно в бездната,
Аз съм едно великденско агне,
днес ще ме колят за здраве.
Един стар и глупав вирус като мен
изгубил ума си навеки.
Аз...аз съм градският идиот,
За жалост от подагра съм скован,
И само пръстите си движа.
В тоя вмирисан живот,
грозен, въшлив, импотентен,
поети ми спретват комплот,
като гейзер ще изригна.
Водата, която е във мен,
да излезе навънка напира,
животът е несправедлив!
Не ще да се превърне във текила!

Нямам никаква вина! Това нещо ми го продиктува някаква муза!
Аз, който не мога да пиша поезия, писах и се дърпах, ама музата беше настоятелна! Муза, чушки! И снимка ми остави!