Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
04.09.2011 11:21 - ЗАПИСКИ НА ПРИВИЛЕГИРОВАНИЯ
Автор: kamosutrov Категория: Забавление   
Прочетен: 867 Коментари: 0 Гласове:
1



Владимир Фридкин
От „Светът на физиката” -1/2008

Имаме удоволствието да представим занимателните (и поучителни!) спомени на известния руски физик академик Владимир Фридкин, който има и „българска връзка": той реализира идеята за „електретното състояние на веществото", изказана от акад. Наджаков, и става световно известен с приносите си в областта на физиката на електретите. Описаните от Фридкин случки, разбира се, са свързани сродната му среда и „онова време" и за голяма част от нашите съвременници могат само да събудят избледняващи спомени, а за младото поколение да изглеждат като забавни измислици. Обаче, нашето поколение, което „живя"тази епоха, може да потвърди, че този абсурд беше действителност ...И нека се знае, след като е разказано така забавно и добродушно, не само от един голям учен, но и изявена личност.

За миналото трябва да си спомняме със смях. Пушкин беше казал: „което е минало, ще бъде мило". Но не винаги ти е до смях. Имах такъв случай. По съветско време в нашия институт гостува виден американски физик. Социализма той не познаваше и на всичко се удивляваше. Веднъж, седейки в стаята на моята аспирантка, той попита за нашата планова икономика: „Кажете, моля ви се, кой пресмята колко сельодка трябва да се превози от Мурманск до Воронеж, колко праскови от Одеса в Ленинград, и колко килими от Ташкент в Киев?" Аспирантката отговори: „Никой. Всичко докарват в Москва, а народът идва тук, купува каквото може и го разнася по домовете си, кой от където е дошъл". Американецът се чудеше, а другите се смееха, но на другия ден ме извикаха в партийното бюро и ми теглиха такова конско за моята лоша работа с аспирантите, че хич не ми беше до смях... Не ми беше до Пушкин, а до Гогол: смях през сълзи!
Всичко, разказано тук не са анекдоти, а истина. Запазих истинските имена, макар и не всички. Читателят може да помисли, че написаното е слабо подражание на Гоголевските „Записки на лудия" Смея да уверя, че не. Та кой ли ще опита (а и може) да подражава на Гогол? А освен това, ако Гогол би станал от ковчега (в който, казват, той веднъж се бил преобърнал, от което правят страшния извод, че е бил погребан още жив), той не само не би могъл да напише и публикува своите „Записки", но не би познал местата, където ни е отнесла неговата птица-тройка. Ето в такива времена живяхме ние до неотдавна. За днешните времена въобще не става дума...
Парадният вход на жилищния дом
„Хранилката" наричаха столовата на Академията на науките. В онези далечни години съществуваха множество такива столови: на Централния Комитет, на Министерския Съвет, на Министерството на отбраната ... И всички бяха „спец"! Всички искаха да ядат, а магазините бяха празни. Тогава банкнотите още не бяха станали зелени, печатаха ги свободно - колкото трябва. А бяха необходими толкова, колкото навреме да платят заплатите. Казват, че днешните пари са осигурени със злато. Старите пари не бяха осигурени с нищо, даже с кренвирши. Помня, как в магазина на ъгъла на къщата, в която живеехме, веднъж седмично се подреждаше голяма опашка за кренвирши. Съседката незабавно съобщаваше на жена ми, шепнейки:
-           В нашата дават кренвирши, трябва да вземем!
Попитах жена си, защо „да вземем", а не да „купим". Жена ми е лингвист и обясни, че съществува проста семантична връзка. Купува се това, което се продава, а се взема това, което се дава. А това, което даваха, не напомняше на кренвирши ни по вкус, ни по миризма. На истинските кренвирши даже кожичката е вкусна и хруска между зъбите, а онези бяха в някакво полиетиленово черво. За тези нещастни кренвирши се разказваха много вицове. Ето един брадат. Мъж се завръща в къщи и заварва жена си в леглото с любовника. И спокойно, подпирайки се на рамката на вратата, казва:
-           Вие тук се забавлявате, а на ъгъла дават кренвирши!
Аз съм физик и не разбирам много от икономика, но преди можеше да се мине и без нея. С нашите пари не можеше да се купи нищо, само да се „вземе" и то случайно. Макар че помня няколко изключения. Например, сладолед през зимата. Случваше се, излизаш от метрото в полунощ във вкоченяващ студ и около тарабата - продавачки на сладолед. Целите обвити като зелки, обути във валенки, наметнати с мръсни бели халати, главите им увити с шалове, очите не се виждат, а от устата им излиза пара; греят се като файтонджиите в старо време, пристъпвайки от крак на крак и тупайки се с дебелите ръкавици по тлъстите бедра, подпявайки:
-           Хайде на сметановото ескимо с шоколад!
Явно имаше някаква тайна: сладолед в тъмна нощ и лют мраз ... Но, повтарям, не съм силен в икономиката. В спецстоловите кренвиршите бяха истински. Те бяха от месо и миришеха на пушено и на детство. Преди войната, като дете, родителите ме водеха в закусвалнята на Никитските Врати, и с удоволствие наблюдаваха как омитам кренвирши и гъста мазна сметана от релефна чаша. А по време на „хранилките" истинските кренвирши за спецстоловите се произвеждаха в специален цех на месокомбината. А и той беше „специален" и се наричаше „микояновски".
В спецстоловите ядехме не само истински кренвирши. Там имаше всичко: хайвер, пъстърва, бяла риба с полски сос и въобще всякакъв дефицит. Дефицит се наричаше онова, което понякога даваха в обикновените магазини за обикновените хора, или както се казваше тогава - „изхвърляха", а най-често въобще нито даваха, нито изхвърляха. По това време в Москва се разпространяваше такъв виц. Българин се разхожда из града и чува: „Изхвърлят ябълки". Той влиза в магазина, поглежда ябълките и казва: „Да, такива ябълки у нас също изхвърлят".
Академичната „хранилка" се намираше на Ленинския булевард, почти срещу магазин „Москва". Сега там се помещава частен ресторант с луксозен мраморен параден вход. Пред него чакат сервитьори, млади пъпчиви момчета в черни панталони и бели ризи и черни папионки на врата. На тротоара са паркирани няколко луксозни чуждестранни лимузини. Лятно време - пият бира на маси под пъстри чуждоземни чадъри. И нищо не напомня за това, което е било тук: дълъг ред от унили прозорци, някои разбити, старателно закрити с бели завеси, и вход, приличащ на обикновена жилищна кооперация. Разбира се, никаква табела.
Черните „Волги" пристигаха пред „яслата" към 13 часа. По това време пред входа на жилищната кооперация в очакване на обяда вече стояха подредени няколко академика и член-кореспонденти. Пристигаха и няколко доктори на науките; тук те бяха на птичи права - трябваше им специално прикрепване. Така и се наричаха - прикрепени. Точно в един вратата се отваряше и публиката нахълтваше в предверието. Там беше гардеробът, а в ъгъла седеше касиерката Зина. Зина познаваше всички и пропуск не се изискваше. Ако вкусната миризма привлечеше вниманието на някакъв случаен и несведущ преминаващ и той се заглеждаше в залата, Зина строго го отпъждаше:
-           Гражданино, вие какво? Това е учреждение!
И гражданинът, оглеждайки тъжно подредените маси, се извиняваше и изнизваше. Обстановката вътре поразително контрастираше с посърналия непривлекателен външен вид. Петнайсет маси бяха разположени в две стаи. В голямата стая имаше огромен старинен бюфет с дърворезба. Зад витрините му блестяха кристални чаши, вази и бутилки със скъп арменски коняк и сухо вино „Гурджани". Впрочем, на обед се пиеше „Боржоми", а вино или коняк - рядко, при специални случаи. Във втората вътрешна стая, висяха две картини в тежки музейни рамки, изобразяващи холандското изобилие: насипани плодове, стриди, обсипани с нарязан лимон и гирлянди фазани. Върху снежнобелите покривки бяха наредени приборите, а до тях като снежните върхове на Елбрус се извисяваха колосаните салфетки. По средата на масата, в чаша от фино стъкло - старателно нарязана хартия, на която се написваше фамилията и менюто за следващия ден. Разбира се, самото меню, напечатано на цигарена хартия, също беше там.
От първата стая дълъг коридор водеше в помещението, където се раздаваха ежеседмичните дажби. В нея имаше две прозорчета и каса. Зад първото седеше възрастна дама с боядисани коси, която събираше полагаемите се продукти за дажбата. Пред прозорчето се построяваше опашката от жени или шофьори на академиците с огромни чанти в ръцете. Те бързо се напълваха с предварително опакованите хранителни продукти: пилета, филе, риба, консерви с хайвер, раци, и разбира се, кренвирши. За празниците даваха и огромни като шахматна дъска кутии с шоколадови бонбони и бисквити. На второто прозорче разливаха сметана в съдове. Самите съдове трябваше да се донесат от къщи. Сметаната също беше от времето на нашето детство, гъста като мед. А плащането ставаше на касата. Там седеше девойка на име Клава. Понякога се случваше посетителите да пропуснат да платят за нещо, и тогава дамата промушваше боядисаната си глава през прозореца и крещеше:
-           Клава, перфорирай мозъка на Ландау!
Или:
-           Клава, защо не си чукнала езика на федосеев?
Академик федосеев беше известен партиен философ.
И още:

-           Клава, на Лисенко яйцата не са чукнати!
Този път Клава, за съжаление, беше забравила да чукне яйцата на академик Трофим Денисович Лисенко.
Жените на академиците и техните шофьори изнасяха бързо препълнените чанти и товареха колите. На прикрепените обаче такива дажби не се полагаха, освен по специално разпореждане. Впрочем, прикрепените имаха право да си взимат пирожки, които се печеха в „яслата". Вкусните пирожки от точени листа с месо и зеле бяха украшението на институтската столова за празнуване на рождени дни или защита на дисертация.
Хранилката се менеше заедно със страната. С укрепването на развития социализъм се изменяше и обстановката и асортимента. Отначало изчезнаха колосаните салфетки."Те бяха заместени с книжни. След това някъде пропаднаха картините с холандски изобилие. В тоалетната вместо приятно миришещия сапун лежаха сиви парчета сапун за пране. За десерт престанаха да предлагат сметана със сладко от къпини, от менюто изчезнаха знаменитите микояновски кренвирши. Сега те се полагаха в дажбите и то само за членовете на Президиума на Академията на науките. За прикрепените въобще не можеше да става и дума.

Беше приятно да се обядва на „своята маса". Към един часа почти винаги се събираше една и съща компания, нещо като клуб. Срещу мен, с гръб към бюфета, сядаше Петър Петрович Тимофеев, директор на Института по геология. Той, явно прекарваше вечерите си пред телевизора и обичаше да обсъжда политическите и спортни събития. Ако съобщаваха за нападение на Израел срещу южен Ливан или за американска заплаха срещу диктаторите Кадафи или Садам Хюсеин, Тимофеев заклеймяваше:
-           Развъждат ционизъм, знаеш ... Време е да свършим с това, а и у нас също. Трябва да поставим американците на място. Разпасаха си пояса ... След това, сдъвквайки залък свинска пържола, преминаваше на спортна тема:
-           Натрупаха ми се пет дисертации от ВАК. Откъде да намеря време?
Всяка вечер - футбол. Нашите, разбира се, падат. Къде са Салников, Бобров?
Ех, едно време...
Петър Петрович имаше остро чувство за времето и преживяваше особено епохата на Горбачов:
-           Гласност, разбираш ли ... Кой може да ми обясни що е то? Какво, да не би досега не говореха и не пишеха истината?
-           Тук се намесва другата наша сътрапезничка - Олга Игоровна Грабар, дъщерята на художника:
-           Нали имаше такъв виц: В „Правда" няма известия, а в „Известия" - правда. Обаче да критикува Горбачов на глас той не смееше, изглежда, партийна дисциплина. Затова пък цялата си жлъч той изсипваше върху жена си Раиса Максимовна:
-           А Раиса снощи пак в нова рокля. Ето къде отиват парите ни.

-           Да, въздъхваше Капустин, директор на Института по икономика - зарязаха икономиката. А ние колко предложения отправихме нагоре ...
И все пак главната тема на нашите разговори бяха задграничните командировки. По онова време това беше привилегия за малко хора и звучаха като приказки на Шехерезада. Помня разказа на Верещагин, директора на Института за високи налягания и разказа му за приема в САЩ по повод откриването на металния водород:
-           Устроиха банкет за двеста души в хотел „Астория". Шампанско, тостове. Вице-президентът беше пратил поздравителна телеграма. След това ни приеха в Белия дом, имахме разговор със съветника на президента. Американците изостават и не ни разбират. Трябваше да им обясним това-онова... Както скоро се изясни, металният водород беше недоразумение, грешка на лаборанта, чиято камера за високо налягане правеше къси съединения. Но това вече е друга тема. Академик М.А.Марков, знаменит физик и философ, през всички следвоенни години се бореше за мир. Той разказваше интересни неща за Пъгуошките конференции. Струваше ни се, че Айнщайн, Жолио-Кюри, Бернал, Телер, Макнамара (министъра на отбраната на САЩ) седят на нашата маса и ядат с нас есетра, сготвена на пара и картофено пюре. Веднъж Мойсей Александрович си спомни за възванието на Айнщайн, в което се обявяваше, че ядрената война ще унищожи цивилизацията. Нашето правителство, помнейки указанията на Сталин, не беше съгласно с него и твърдеше, че ядрената война ще погуби само капитализма. Веднъж на някаква мирна конференция в Лондон (явно през петдесетте години) на Марков и Топчиев предложили да се подпишат под възванието на Айнщайн. Марков се обърнал за разрешение към нашия посланик Малик, който отказал да вземе решение. Всички делегации подписали възванието, освен съветската. Това идиотско положение се проточило да края на конференцията, докато не пристигнала телеграма от Молотов: да не се подписва. Мойсей Алексанадрович разказваше забавните си истории, запазвайки сериозна и неподвижна физиономия.
-           Съществуваше такъв професор Румер, сътрудник на Ландау. Висок, слаб, с хлътнали гърди... Бил е арестуван и заточен през 1937 г., както и Ландау. Върнал се през 54-а, идва в фИАН и ми звъни от входа. Не го пускат. Оказва се вместо паспорт има само справка на освободен заселен заточеник „Но пропуск си имам!" крещи в слушалката Румер. На работа не го взимаха никъде. Накрая, успя да се устрои в някакъв секретен институт на КГБ."Ти луд ли си?" го питам. „КГБ най-добре знае, че не съм виновен за нищо" ми отвръща той. Неотдавна прочетох талантливата повест на Андрей Дмитриев „Обръщането на реката" и си спомних за обръщането на сибирските реки. По едно време искаха да обърнат сибирските реки да текат в обратна посока. Тази тема се обсъждаше горещо на нашата маса. Инициатор беше член-кореспондент Воропаев, един от авторите на този безумен проект. Той понякога обядваше с нас. Мисля си, че ако той беше постигнал целта си, перестройката у нас щеше да започне много по-рано. Това беше втората колективизация, и икономиката ни не би издържала. Срещу Воропаев се опълчи списание „Новьш мир", начело с писателя Залигин. Воропаев кипеше от негодувание:
-           На кого вярвате вие? - горещеше се той на масата - на Залигин? Слушайте какво е писал той през 58-а!
Воропаев разтваряше списание „Сибирски огньове" и четеше откъси от статията „На предателството позор и проклятие", подписана заедно с други и от Залигин. В статията Пастернак се обливаше с кал: „На Клим Самгин, на когото прилича Пастернак, народът е казал: „Махай се, махай се, хлебарко!". „Махай се! Казваме ние заедно с целия народ на Пастернак. Няма място за Пастернак в нашата страна. Той не е достоен да диша въздуха на съветския народ".
-           Разбирате ли сега? -бушуваше Воропаев - Може ли сериозно да се отнасяте към критиката на такъв човек?
В настъпилата тишина Иля Михайлович Лифшиц, физик-теоретик, винаги спокоен, вежлив и предпазлив, каза:
-           Както е известно в математиката плюс по минус дава минус, но в живота, особено нашия, не всичко е така просто ...
Пастернак продължават да го четат, и надявам се, да го четат винаги. А и сибирските реки текат, както и по времето на Ермак. И слава Богу.
На нашата маса сядаше и Дмитрий Дмитриевич Благой, известен пушкинист и литературовед. С пъстра кадифена тюбетейка на глава, подобна на тази, която носеше академик Зелински на стари години. Дмитрий Дмитриевич имаше сладка усмивка (може би поради златните коронки) и добър апетит. Наобядвал се,той си позволяваше изказвания по разни въпроси. Не му харесваха съвременните автори като Бродски, Войнович, Аксенов (що се отнася до Солженицин, той едва ли беше чувал името му).
-           Ето, прочетох „Остров Крим" на Аксенов. Чуйте това:"Андрей се отбиваше при нея всяка нощ, тя винаги го приемаше, и те синхронно, както и преди, достигаха до оргазъм...". Как ви харесва тази лексика: синхронно, оргазъм? И това ми било съвременна литература! Пропадаме в пропаст!
Заедно с пропадането в пропастта се изменяха и разговорите и анекдотите. Даже невинните анекдоти за чукчи придобиваха друга окраска. В края на 80-те години на гробищата чукча вижда погребение и пита: „От какво е умрял човека?". „Не виждаш ли, на венците пише: от жената, децата и парторганизацията". И такива вицове се разказваха от директори на институти, накичени със златни звезди на реверите.



Гласувай:
1



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: kamosutrov
Категория: Забавление
Прочетен: 587251
Постинги: 68
Коментари: 1658
Гласове: 2619
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031